Vertriebsbüro in Frankreich

От над 20 години живеем в подножието на Ларзак.
От 2010 г. офисът ни „direktemang“ се намира точно там.

„ЛАРЗАК“ беше мит през 70-те години, свързан с район, който по своята изолираност и дива природа най-много прилича на Швабския Алб. Но тъй като на Ларзак не живеят шваби, а французи, заплашени от революция, историята му не може да се сравни с някаква швабска шега; много по-скоро през 1999 г. историята му се превърна в сериозна реалност с разглобяването на един „Макдоналдс“ в Мило.

Ларзак, с надморска височина от почти 800 метра, е едно от многобройните плата в югозападната част на Франция, на около 3 часа път с кола от Барселона. Тук започва характерното произношение на испанското „Р“. През май по краищата на пътищата и по каменистите пасища разцъфват зашеметяващо красиви орхидеи, а оттук произхожда световноизвестното сирене „Рокфор“.
Мъгливите ноемврийски дни в разгара на лятото не са рядкост. Също така и яркосиньото небе в упорития февруари. Дъждовни завеси, образуващи се за секунди, могат да прогонят продължаващата от дни наред летна жега. По-бързо, отколкото човек може да си представи, мъгливият дъжд се превръща в сняг и за нула време дори овцете пред офиса се подхлъзват на заледената повърхност.

Хората тук са особени – сдържани, горди и трудолюбиви. Талантливите деца някога отиваха в семинарията в Родез, а останалите, както винаги, следваха семейната традиция – било като овчари, селскостопански работници, в избите на Рокфор или, ако се налагаше, като безделници в „Grande Café“ или „Chez Albain“.

Днес всичко изглежда малко по-различно. Може би ще се намери работа при виадукта в Мило, в туристическия сектор или „все пак нещо“ в Рокфор.
Само едно остава същото: в крайна сметка всеки се радва, когато децата и внуците са намерили работа в далечния Париж и по този начин трудностите на скромния живот в бедния департамент Авейрон са приключили (поне за собственото семейство). Като странична бележка е интересно да се знае, че голяма част от парижките бистра са в ръцете на „емигранти“ от Авейрон. Местната регионална кухня се радва на отлична репутация, тъй като почти незасегнатият пейзаж предоставя продукти от първа необходимост, които междувременно са се превърнали в лукс: манатарки, кестени, овче сирене, агнешко месо, горски плодове и дивеч.

От векове вятърът опустошава платото. Няма дървета, само ниски храсти. Следователно няма и плодородна почва, а само каменисти местности. Нищо не предпазва, нищо не е защитено. Вятърът свисти в ушите ни, кара сълзите да се натрупват в очите ни и прогонва всичко живо в обора и къщата.

Когато през 70-те години френското правителство търсеше места за военни учения, веднага се сети за Ларзак. Един изоставен регион, чиито земи често вече бяха само в ръцете на деца и внуци, които живееха далеч в големите градове. Местните фермери едва свързваха двата края, зависими от големите млекарни на индустрията за производство на „Рокфор“.
Така го виждаха протестиращите от онова време.
30 години по-късно тяхната визия за независимо земеделие на място е видима и може да се „купи“ в биомагазините. Но за това по-късно.

Както често се случва в живота, и тогава имаше няколко фермери, които не искаха да толерират разширяването на вече съществуващата военна зона. Държавният план предвиждаше целият Ларзак да се превърне във военна зона с ограничен достъп. Хората вече нямаше да могат да преминават през „лагера за обучение за смърт“ („champ d’entrainement pour la mort“), а ще трябваше да „се мотаят“ извън него в широк радиус.
Но това не беше най-голямата тревога – много по-лошо беше осъзнаването, че природна зона ще се превърне във военна зона.

Преди жителите на селото Ла Кавалери и останалото население да успеят да осъзнаят какво се случва, Париж вече беше закупил значителна част от земята и беше станал главен собственик на една девствена природна среда. Но не с цел да я съхрани, а за да я превърне в зона на военни действия.

През 1971 г. започна легендарната мобилизация – като опашка на комета на движението от 68-ма. Стотици хора пристигаха в Ларзак, нощуваха в палатки, изграждаха демонстрационно селище и окупираха земята. Хората оставаха толкова дълго, колкото им стигаха парите или отпуските, а някои – докато съпротивата се укрепи. В Германия ние с ентусиазъм участвахме в демонстрации за „свободен Ларзак“. Твърдото ядро, „пътуващите до Ларзак“, ни информираха редовно за най-новото по време на информационни вечери.
Аз самата бях в центъра на събитията, тогава в Хайделберг, макар че (честно казано) не знаех къде точно се намира Ларзак. В реалността на онова време Южна Франция беше далечно приключение.
За съмишленици като мен съдбата явно беше подготвила по-драстичен план. И така се озовах тук, най-вероятно като последния остатък от хейделбергската инициатива „За свободен Ларзак“.
В духа на мотото на Ларзак „За свободен живот“ години наред се въртяхме и суетихме, инвестирахме огромно доверие и труд в едно самостоятелно съществуване, успяхме да направим скока към свободата в този особен пейзаж с неговата своенравна история.

Но ние не сме единствените – защото историята продължава:
до прекратяването на проекта за разширяване на военния лагер през 1981 г. френската държава беше изкупила 6 300 хектара земя, разпределени в 12 общини. Междувременно – след 10 години на борба – много от демонстрантите и участниците в съпротивата в Ларзак се бяха заселили там, бяха си намерили работа в Мило (като Мишел Винсент като директор на градската библиотека), създали кооперация за производство на сирене заедно със съмишлениците си (като Андре Паренти, чието овче сирене се предлага като деликатес в немските магазини за биологични продукти) или дори направили кариера в европейската политика (като Жозе Бове).
Заедно със земеделските стопани, които бяха участвали в съпротивата, и със заемателите на къщи (по-точно казано – на ферми) на земите, изкупени от военните, беше създадена управляваща компания (SCTL). Това стана след упорита борба с Министерството на отбраната и с временен срок от 30 години. Срокът изтече през 2013 г. и беше удължен благодарение на все още активните „ларзацианци“: „шоуто продължава“ и Ларзак остава и до днес пример за съживяване и опазване на уникален район.
(При това това райско кътче се намира точно до високотехнологичния мост на Мило, пресечено е от магистрала и е препълнено с туристи.) Младите земеделски стопани могат да наемат ферма и да я управляват до пенсионирането си. След това, съвместно с президиума на 85-те асоциирани членове, се намира решение за периода след това. Опитва се да се уреди и това.

Целта на Второто сдружение (GFA), възникнало от протестното движение, е изкупуването на земи, за да се „отнемат“ от военните „от под носа им“. Редовно се придобиват нови земи (междувременно 1 200 хектара). По този начин на още земеделски стопани се предоставя възможност да се установят в Ларзак без собствени финансови инвестиции, но и без собственост, тъй като всяка нова придобивка също принадлежи на общността.

Много от земеделските стопанства вече са преминали към биологично производство. През 1993 г. посетихме сиренарната „Bergers du Larzac“, която е член на сдружението, заедно с Херман Бир и Бруно Шилхер и положихме основите на бъдещото сътрудничество. Днес сиренарната е наш непосредствен съсед.

Животът в Ларзак е малко потънал в забрава, а бившите активисти от Хайделберг може би са се пенсионирали или са емигрирали.
Останала е една култура на живот, която е успяла да преживее до 21-ви век. Разширяването на лагера беше спряно, а останалата част от Ларзак остана в ръцете на местните жители и протестиращите. Днес военният лагер е европейски военен тренировъчен център. Понякога там все още се стреля или през нощта се изстрелват сигнални ракети. Местните жители, тоест ние, можем например да посещаваме спортни курсове в самия лагер.
Съвместното съжителство функционира.
Самият проект на противниците на военните сили ме трогна дълбоко, защото той е жив, създава качество на живот и работни места.
Без бившите германски активисти от Ларзак да го знаят, те купуват от биомагазина плодовете, съответно сирената от времето на своите часови бунтове и по този начин подкрепят по традиционен начин проекта на своята младост.
Да знаем това може би прави някои от нас доволни и щастливи, и това е и смисълът на това писмо, написано от една продавачка на сирена в Ларзак.